Инфлация, пандемия и централни банки
През последните 20 години инфлацията не бе проблем в целия развит свят. Централните банки имат доста силни инструменти за противодействие на инфлацията, каналите им на влияние са също добре проучени и консесуса в икономиката е, че инфлацията лесно може да бъде преодоляна. Голямата пречка пред това обикновено са политически, а не икономически фактори. Политически често е по привлекателно да допуснеш малко по-висока инфлация, която да се пренесе и в ръст на доходи и заетост, отколкото да се целиш в ниска инфлация и да извършваш тежки структурни промени, за да се вдига производителността на икономиката.
Какво е инфлацията и как се появява
Повишението на цените само на отделни стоки или услуги не предизвиква трайна инфлация. За да се появи трайна инфлация, трябва цялостното ниво на цените в дадена държава, а защо не, и в света като цяло, да се повиши.
Поради някаква причина се повишава общото търсене в икономиката. Може да е заради стимулираща държавна политика, може да е заради растеж достигнал до потенциала си – т.е. капацитета на производство наближава 100% и вече е трудно да се намират хора за работа, без да се повишава цената на труда, а инвестирането в технологии, които да вдигнат производителността без екстра труд отнеме време.
Това повишение на цените се отразява и на крайните продукти, но и на базови продукти, като енергия, стомана, строителни материали. До колко едни стоки или услуги ще растят по-бързо от инфлацията е до голяма степен свързано със свободния капаците за производство и с растежа на търсенето им. Това по-високо търсене в икономиката и капацитет близо максималния, води и до ръст на доходите. Така и потребителите могат да си позволят да купуват повече, което допълнително повишава търсенето и инфлацията. Вдигането на цените се настанява трайно в съзнанието на хората, формират се стабилни очаквания, че и цените, и доходите ще се вдигат с даден процент. Така самата инфлация вече се е превърнала в част от картината на света, създадени са трайни инфлационни очаквания, които вече влияят на решенията днес, касаещи резултат утре.
Пандемия и инфлация
Това се случва и в момента в света. Имаме повишено търсене в света като цяло, заради стимулиращи държавни политики или защото ограниченото потребление на услуги заради пандемията довежда до ръст в потреблението на продукти. И едновременно имаме ограничение на капацитета на производство – особено в Китай, заради тяхната политика на нулев ковид.
В началото на 2021 г. очакванията на централните банки бяха, че основната причина за инфлацията са тези ограничения в капацитета на производство. Поради тази причина квалифицираха и инфлацията като временна. Ако инфлацията отразява моментен дисбаланс в търсене и предлагане, то няма нужда да се прави нещо. Пазарът сам се балансира с времето.
Пандемия и трудов пазар
В последствие обаче започнаха да се появяват признаци, че пандемията рязко е променила и трудовите пазари в целия развит свят. Хората преосмислят начинът си на живот, какво е ценно за тях и какво не. Масовото навлизане на работа от вкъщи променя навиците на хората, а от тук и начинът им на потребление. В моментът, в който пандемията започна да изглежда под контрол и намаля страхът, хората започнаха и масово да напускат предишните си работи.
Това от своя страна създава дисбаланси и в трудовия пазар, и от тук очаквания за повишения на заплащането, за да се изчистят тези дефицити на работна ръка. Всичко това значително повишава вероятността повишаването на цените и на продукти, и на заплати да се превърне във фактор за взимане на решения на отделния производител или потребител. А когато това се случи, вече не можем да говорим за временна инфлация.
Това което следва, е да очакваме нейно влияние и върху паричната политика и върху цените на активите.
Как се контролира инфлацията
Високата инфлация, по принцип е нещо, което централните банки се опитват да борят. И тук идват големите неизвестни.
Мандати на централните банки
Почти всички централни банки в развития свят имат две основни цели. Подържане на ниска и стабилна инфлация и постигане на пълна заетост – т.е. всеки който иска да работи, да може да си намери работа. Тези две цели са в голяма част от времето в противоречие. Инфлацията стимулира инвестирането, парите губят стойност при инфлация и е по-добре да се инвестират в производство, което да носи приходи, растящи с инфлацията, отколкото да стоят като кеш и да се стопяват. Така инфлацията стимулира създаването на работни места. От друга страна овладяването на инфлацията изисква намаляване на търсенето в икономиката. Централните банки по принцип се опитват да не сриват потреблението – това би предизвикало рецесия и дори икономическа депресия. За това се опитват да намалят стимулите за инвестиране – което пък намалява и създаването на свободни работни места.
Инструменти на централните банки
Централните банки сами по-себе си нямат възможност да влияят пряко върху инвестициите и от тук върху инфлацията. За да постигнат целите си, се налага да разчитат на търговските банки. Тъй като голяма част от инвестирането се прави на кредит, като се повишава цената на кредита инвестициите намаляват, а от тук и инфлацията . А цената на кредита се определя от това на какъв процент за банките е изгодно да дават кредити. Силно опростено казано, те винаги могат да закупуват краткосрочни ДЦК и да печелят лихвата по тях. За да дават кредити и да поемат риска по тях, то лихвата по тях трябва да е над тази на държавните облигации.
Лихвата по краткосрочните държавни облигации е пряко свързана с основния инструмент на централните банки – лихвения процент.
Лихви и количествени улеснения - от тук на къде
Централните банки по принцип контролират само най-краткосрочните лихвени проценти, в същото време инвестициите се правят за години напред – като по този начин до голяма степен им влияят основно дългосрочните лихвени проценти. Те от своя страна по принцип са пазарни, в момента не са точно пазарни, защото централните банки изкупуват тези дългосрочни облигации – така наречените количествени улеснения.
По настоящите прогнози, може да се очаква ФЕД да приключат с тази поликита тази година. ЕЦБ все още продължават и това ще продължи с изкривяването на пазара – но при запазване на висока инфлация в Еврозоната, може да се очаква, че и те ще са притиснати да преустановят тази практика. Така в средносрочен период – следващите година до три години, може да се очаква, че дългосрочните лихвени проценти ще започнат да се формират в много по-висока степен от пазара.
При пазарно формирани дългосрочни лихвени проценти, никой не иска да губи реалната си покупателна способност, на инвестираните в дългосрочни облигации пари, от инфлацията. Така лихвените проценти имат склонност да са над очакваната инфлация за матуритета на облигациите.
От тук и проблема на централните банки. Ако те не повишат достатъчно краткосрочните лихвени проценти, инфлационните очаквания ще са за по-висока инфлация – и дори и при ниски контролирани краткосрочни проценти – дългосрочните лихвени проценит ще се вдигнат. А те влияят на цената на инвестиране. И прекалено страхлива централна банка може да предизвика много стръмна крива на лихвите във времето. С ниски краткосрочни и високи дългосрочни проценти – останалите играчи на пазара не и вярват и смятат, че не прави достатъчно, т.е. че иска висока инфлация. Това няма да реши проблема с високата инфлация и в същото време ще предизвика рецесия. Ако повишат прекалено много краткосрочните лихвени проценти – останалите участници на пазара на облигации ще решат, че централната банка е прекалено агресивна и тези прекалено високи лихви, макар и да намалят инфлацията, ще предизвикат рецесия, спад в търсенето и икономически проблеми.
Това ще предизвика нужда от намаление на лихвите в бъдеще и кривата на доходността на облигации става по-плоска. Или с други думи лихвите по две годишни облигации например се приближиват или направо са по-високи от тези по десет годишни облигации. За това и това обръщане на кривата на облигации – с по-високи краткосрочни от дългосрочни лихви – често се приема за най-надежния индикатор за приближаваща икономическа рецесия.
Истинската цел на централните банки е да постави такова ниво на краткосрочните лихвени проценти, че едновременно да сигнализира силно желание за борба с инфлацията – така че да няма причина останалите участници на пазара да очакват продлъжителна инфлация, но не и повече от това – за да предизвика рецесия. А постигането на тази цел е доста трудна – и често се случва с налучкване и синхронизиране на действията на централната банка с пазарите. При наличие на количествени улеснения, работата на централните банки е доста по-лесна – защото могат и пряко да влият на дългосрочните лихвени проценти. Но от друга страна това води до сериозно увелечение на парите в икономиките – и съответно до сериозен инфлационен натиск. Десет години това противоречие не стоеше на дневен ред, но ковид сериозно промени нещата и количествените улеснения започват да се превръщат в бреме вместо в предимство.
